„ПРИПОМНЯНЕ“ Рафи и Галина Шехирян

authors: Рафи Шехирян, Галина Шехирян

Припомняне

(Изложба на Галина и Рафи Шехирян в

Галерия „Контраст“)

            След 30 години от първата им и единствена самостоятелна изложба в България (1987), Галерия „Контраст“ представя отново Галина и Рафи Шехирян. Рафи Шехирян не е включван в нито една художествена изложба у нас до 1988 г. – годината, в която той напуска страната, за да се върне инцидентно само веднъж до кончината му в САЩ през 2011 г. За разлика от него, още в средата на 80-те години Галина Шехирян е редовен участник в изложбите на приложно-декоративното изкуство. Тя започва много силно с творби, в които овладяването на дървото бе по един начин, който нито беше скулптурен, нито дърворезбарски. Без моделиране на формата още в тези години, тя достигна в работите си до една „нова предметност“. Спомням си нейното корито за водопой (1987) (Форма II) с набитите кремъци, по подобие на тези от диканите, с елементи от овчарска дърворезба и едва видими изображения. В тази творба и в следващите тя изваждаше предмета от бита, от неговата конкретна функционалност и го превръщаше в артефакт, носещ архаични послания от една изчезваща нам култура. В такива експонати, като „Без заглавие“ (1986), освен инкрустацията и елементи от традиционна резба, Галина Шехирян включваше и цвета с патината на времето, което внушаваше респект към историята и паметта. Запомнила съм също появата й в Седмата младежка изложба през 1985 г. и на Симпозиума по дървопластика в Трявна, където получи специална награда на журито, както и участието й в ОХИ „Приложни изкуства (1987). Тогава тя бе удостоена с годишната награда на критиката. Не можеше да не я забележиш. Тя беше прецедент в българското изкуство за времето си, пренасяйки предметите от една битова и времева среда в съвременната чрез подмяната на оригиналната им форма и функция. Така те се превръщаха в нейна органична естетика и стилистика, носейки елементи от излъчването на тотема и ритуалността, подобно на идолите. В този смисъл, това бе нещо наистина без аналог у нас. Тази нейна поява, която по-късно получи своите последователи, бе своевременно забелязана и отбелязана от колегите й и от критиците. Стилът й, отличаващ се с изискана комбинация от архетипове, без еклектизъм, на принципа на асоциативна предметност, беше в синхрон с постмодернизма на 70-80-те десетилетия на ХХ век.

            В изложбата в Галерия „Контраст“ (септември-октомври 2018 г.) Галя се представя чрез непознати на българската публика творби от стъкло, правени в студиото ѝ в Ню Джърси и Флорида, в традицията на старата техника на verra iglomese (reverse painting), позната още от Ренесанса. Изящни като форма, стилистика и изискани цветови нюанси, в които детайлът е част от съвършенството им, и този път тя остава вярна на себе си в оригиналната интерпретация на материала, отново без аналог у нас. Казвам това, защото в първите и единствени изяви у нас на Галина и Рафи Шехирян в София на Раковски 108 и Варна (1987), организирани от Филип Зидаров и Румен Серафимов, общото между двамата бе излизане на изкуството им от обсега на елементарната и позната у нас визуалност.

            В тази единствена тяхна изложба и в настоящата в Галерия „Контраст“ са показани рисунки тип чертежи на Рафи Шехирян, напомнящи езотерични диаграми в стил „компютърна графика“, без обаче, във времето, в което те са правени, да са използвани преимуществата на новите визуални изкуства, в тези години малко познати у нас. Те приличат на интегрални схеми и в средата на 80-те години носеха един нов художествен език. Бяха изпълнени с рапидограф и туш и представляваха опит чрез елементите на една, по-късно позната у нас дигитална естетика, да се представят „уловките“ на документа с личните данни, който заменя личността ( документа, който Рафи е трябвало да попълва всеки път при опит да замине за чужбина). Потомци на арменци бежанци от геноцида през 1915 г., голяма част от роднините на Рафи са напуснали страната легално още през 60-те години на ХХ век. Така че, в параграфа на личния формуляр, когато Рафи е искал разрешение за излизане от страната, винаги  е трябвало да се отбелязва, че има роднини зад граница. И съответно е получавал отказ за пътуване. Тази борба с бюрокрацията провокира появата на неговите рисунки и бележи съдбата на Рафи и Галина, които  през 1988 г. напускат страната, преминават през емиграционния лагер във Виена и се установяват в САЩ. Там двамата започват от нищото, за да постигнат истински чрез успехи в областта на стъклопластиката, текстила, бижутата, живописта и да създадат отново, както в България, своя духовна аура и приятелства, свят на техните илюзии, надежди и сбъднати мечти. Те използват наученото в специалност „Текстил“ на Художествената академия в София  -- благодарение специално на Марин Върбанов, този широко скроен творец, донесъл европейския полъх от Париж.

            Живописта на Рафи не би могла да се обясни, без да си припомним 80-те години, прекарани с Галя в Трявна и в село Янтра, домовете им, напомнящи „Клуб на приятели“ и „Работилница на идеи“, разходките на Рафи с Цветан Колев и Димитър Казаков-Нерон из Тревненския Балкан, с когото са имали силна връзка. Не случайно Рафи е и един от тези, които допринасят днес в Трявна да се намира най-компактната колекция – дарение от Нерон и неговия брат Колчо, също много надарен и нестандартен автор на  пластики и живопис.

Аз не познавах лично Рафи, за първи път през 2014 г. в дома на Цветан в Трявна видях на стената една негова  бяла картина – видение, в която изплуваха и потъваха като в приказките от детството деца-птици с ореоли, летящи над извиващи се пътеки, осеяни с причудливи къщи и параклиси. Те излъчваха непонятна мистика, но не и непознатата от сънищата, за да ти нашепне нещо омагьосващо – просветлена радост от съществуването. Тези картини-видения напомнят за света на децата, в който човек преброжда безпроблемно наниза от хълмове и пътеки, по които срещаш чудновати създания, някои от тях попаднали в нощви – лодки, нагиздени с овчарска резба, деца със скафандри край селски тараби, стълби, изникващи от нищото и водещи към хвърчилата в небето, извисени вятърни мелници и електрически стълбове, демащабирани хълмове, на върха на които изплува образът на Мария с младенеца, стари балкански къщи, смалени от времето и непосилни да приютят новите си обитатели, слънца и кубета на църкви, странни каруци без впрегнати коне, пътуващи накъде?...

            Вероятно Рафи от малък е мечтал да лети и тази красива илюзия присъства в неговите картини и рисунки, в които нищо не е подвластно на земната гравитация и духът се извисява към невидими за обикновения човек – орбити и измерения. Като че ли в опита да жонглира между делничното и възвишеното Рафи стига до своята абсурдна до парадоксалност живопис, в която паралелният свят, създаден от него, е желаемият реален свят, извън баналността на ежедневието. Този свят, в който красивите, неслучили се неща, са по-красиви от живота, по подобие на филмите на Фелини, в които човешката фантазия е по-богата от реалността. В този смисъл, в неговата живопис има нещо от метаморфозите на Кафка, но изпълнени с много светлина и доброта, с много носталгия по онова, което бихме могли да бъдем. Това е духовният полет на Рафи, чист като този на децата, които в игрите без затруднения сглобяват и разглобяват света на реалното и иреалното, свят-забавление, възможен за свободната фантазия на безкомпромисния иначе в реалния живот художник. Тези картини-видения са изложени в Галерия „Контраст“. Със своята извънвременност те те предизвикват да спреш и да дочакаш душата да те догони.

            Известна истина е, че културата се измерва с личностни присъствия. Рафи е бил и у нас, и в Щатите, едно от тези присъствия – светло, нестандартно, обаятелно, разнасящо около себе си култура, доброта и обич. Съжалявам, че не съм го срещнала тогава. Затова днес не ми остава нищо друго, освен да го припозная и припомня чрез изложбата, която се организира за него и Галина в Галерия „Контраст“. И  да се опитам да открия каква е тази магия, която са носили той и тя, за да внушат толкова много любов на толкова много хора.

                                                                        Проф. Аксиния Джурова

                                                                        20 юли 2018, Илинден

                                                                      Белоградчик, след Реквиема на Верди