ЖИВОПИСНИ МИСТЕРИИ

authors: Vessa Vasileva

Живописните мистерии на Веса Василева в Галерия „Контраст“
(От колекцията на Георги Зъбчев)
Запознаването ми с Веса Василева стана на Общата художествена изложба през 1969 г., където сред тематичните табла се бе приютила една нейна „Нива“ – безкрайна житна маса, изградена с поантилистична фактура, действаща преди всичко сигнално-знаково, отколкото натурно. Обагрено в златни, ритмично нанесени тонове, нейното поле внушаваше по чисто естетически път усещането за летния урожай, вместо буквалното му възпроизвеждане. Особеният похват, който тя запази и в следващите години, а именно нисък хоризонт, ѝ даваше преимуществото да застели като килим почти цялата повърхност на картината с бледожълти и светло-зелени тонове, отговарящи на пресъздаваната растителна маса.
В онези години, нейна заслуга бе и достигането по чисто интуитивен път до сигнален изказ, далеч от съзнателното осмисляне, характерно за абстрактната живопис. И макар че пейзажите ѝ на пръв поглед да носят нещо от живописната абстракция, в действителност Веса остана до края на нивото на лиричната интерпретация на обектите, изразена чрез растерова структура, пулсираща, вибрираща мазга, с която си служи и по-нататък в серията Дървета, и в тази, посветена на морето и особено в Кукери. Това бяха, запечатващи се в съзнанието на всички ни, големи платна, третирани извън познатите ни маски. Особеният „ореол“ около тях бе изведен на преден план, за да ни напомня за преплитането на езичеството и християнството в народното съзнание, като един от феномените на нашата култура.
Тази особена живописно-пластична фактура и сигнално въздействие на работите на Веса я откроиха веднага в арт-пространството у нас, с извоюваното от нея място, което тя запази през годините, а именно тънък, деликатен и сложен живописец. Нейните идеи не стояха на повърхността, за да ги разкриеш от първия контакт с творбата, нито пък композициите и дифузната живописна структура спомагаха за това. Напротив, при цялата сръчност на рисувач, картините ѝ бяха лишени от търсенето на лесната рисунка и конструкция на формите. Тя беше най-добре в тези платна, където сръчността на рисунката бе заменена с чисто живописното третиране на тона, омекотяващ контурите и създаващ впечатление не само за дифузност на обемите, но и на тази приглушена живопис, която се превърна в патент на художничката. Цветовете на Веса Василева, като че ли са погълнали, абсорбирали светлината, слели са се с нея и са станали органична част от нея. Живописната повърхност напомняше на грапавата повърхност на земята – напукана или разкаляна след дъжд, на изгорени стърнища и родопски халища. И това не беше модно привнесена хватка отвън, нито етнографско копиране на традицията, а нейният преживян пластичен език, който стана отличителен белег за художничката, стилът на Веса Василева......

Аксиния Джурова