Автори: Мария Матева

Пътешествие към изкушението на Мария Матева

 

Мария Матева е художник, който се появява рядко в текущата експозиционна практика на българските галерии. Причината според мен се крие в индивидуалната нагласа на авторката, чиито праг на взискателност към себе си и към творбите, които създава е особено висок. В днешно време феноменът на въздържането от чести изяви, на съзнателно възпираната нетърпеливост към афиширане на задължително присъствие, като че ли не е общоприета добродетел. Това съвсем не означава липса на творчески стратегии, които реализират друг – по-продължителен, но същевременно премислен ритъм. Обратното - когато говорим за творчеството на Мария Матева, следва да подчертаем белезите на една критична оценка – плод на точен анализ от страна на художничката. Това е прецизната констатация, че постоянното анонсиране на художествено присъствие в една среда, която алчно изисква непрекъсната защита на вече заявен пластичен възглед, носи опасности. И по-точно води до ерозиране на авторовата индивидуалност, за която повторението е смъртна опасност.

Затова трябва да сменим обичайната оптика и погледнем изложбата в дълбочината на нейните съдържателни и - защо не? - философски измерения. Изложбата е представена като пътуване – тоест движение, а оттам и необходимостта от въвеждането на още една категория – времето, абсолютно нужно, за да се извърши това движение. За да излезем от параметрите на физиката обаче е необходимо да посочим и целта на това движение, която е мечтателно различна - изкушението. Сред множеството и различни определения на изкушението, властно звучи един постоянно повтарящ се, основен рефрен – това е копнеж по нещо, което нямате, което не ви принадлежи, но бихте искали да го имате на всяка цена, независимо, че не трябва да го правите или притежавате /тази ситуация е осъзната/. Затова от изкушението до греха има само крачка и тази борба да устоиш или се отдадеш на изкушението е важна част от интелектуалната нагласа на цялата европейска култура от периода на късната античност досега. Тук трябва да добавим, че познанието, включително и художественото е първороден грях, а изкушението от познанието, което искаш да овладееш е неизменен спътник на всеки творчески акт. За твореца тази ситуация предопределено е тежък товар, но за автор какъвто е Мария Матева тя е особено предизвикателство.

Ако гледаме нейната живопис ще се убедим, че тя създава един нов свят. Той няма аналог с реалността, която ни заобикаля, при все, че в него има обекти, елементи или детайли аналогични или близки с такива от реалността. С подобни, привидно естествени характеристики са и названията на повечето ѝ платна. Но същевременно цветово наситените повърхности на творбите ни срещат с необичайни форми, които се смесват по неповторим начин, приплъзвайки една в друга по начин, който прилича на съновидение. Много често форми, които само напомнят някаква предметност, в която липсва каквато и да било функционалност плуват в пространство на приказна атмосфера. Неочаквани комбинации от детайли подбрани по странен начин нарушават утвърждавани вековни правила на композицията или цветовата гама. Цялостното излъчване на изложбата внушава загадъчна привлекателност и необичайна хармоничност, защото художничката се движи в руслото на една много рядка за нашето изкуство конвенция. Всъщност нито един детайл, елемент на градежа или цветови регистър не са извлечени и директно пренесени от т.н. „реалност“. Комбинацията от реалистично изпипани детайли смесени по необичаен начин са в основата на онази т.н. „асоциативна“ тенденция, която е много често срещана и експлоатирана от маса автори. Тук обаче сме свидетели на нещо различно – Мария Матева създава своя бленуван свят като изгражда структурата на неговия градеж от предварително синтезирани елементи, които вече са осмислена различност на реалността. Тя разлага на атоми обичайната и позната картина на света, създава нови градивни елементи и с тях завършва една живописна структура, която е без аналог в съвременната ни живопис. Този начин на работа е едновременно и обезпокоителен, и привлекателен. Обезпокоителен – защото сме свидетели на непресекващо желание да се добереш до нещо което го нямаш – а това е съвършената изказност или върха на артистичното познание, а привлекателен - защото не можеш да устоиш на изкушението да се стремиш натам.

Авторката е назовала изложбата си „Пътешествие към изкушението“ – обстоятелство, което от нейна страна недвусмислено говори за осъзнатата извечна и нерешима екзистенциална дилема. В замяна на тази истина /навяваща печал/, тя ни е дарила с нещо друго– удоволствието от пътуването към онова, което ни липсва, и което бихме желали да притежаваме при все, че не можем да го докоснем. Тя е един от нашите водачи в обърканите ни копнежи защото със творчеството си артикулира, подрежда и осветлява тяхната недоизказана същност …

 

Борис Данаилов – Париж, 25.08.2020