Завръщането
„Викът“ на Нунцио Биббò
Рисунки и графики в галерия „Контраст“
21 септември - 16 октомври 2017
В галерия „Контраст“ са изложени рисунки и графики на известния италиански скулптор Нунцио Биббò. Този, който през 1989 г. се представи в Салона на Съюза на българските художници на „Шипка” 6, а през 2011 г. – в Галерията за чуждестранно изкуство с ретроспективни изложби от скулптури, живопис и графики. Не случайно неговите пластики са част от панорамата на изкуството на ХХ век в експозицията на Националната галерия в София (Квадрат 500).
Кой е всъщност отишлият си преди три години (2014) Нунцио Биббò, този нисък на ръст, набит, с неизменна мека шапка, емоционален, експанзивен и болезнено социален италианец, сродил се с България освен чрез приятелите си, но и с избора на българката Екатерина Биббò за спътница в живота през последните десетилетия от живота си?
Ученик на Артуро Мартини и Медардо Россо, Нунцио смяташе, че без мистицизъм не може да се прави истинско изкуство: така отнемаш една от съставните му части – харизмата. Известният италиански критик Чезаре Дзаватини пише за него по повод изложбата му в Арецо през 1979 г.: „…Стилистиката на Нунцио Биббò носи плам, вик на стенание, което е драматичен апел, идващ от Средиземноморието, където Бибò е роден, и е един от най-ярко изявените интерпретатори на съвременния живот в южната част на Италия.” Нунцио бе ученик и на Емилио Греко, представител на класицизма в модерната скулптура, на Аугусто Перес и на Умберто Мастрояни с неговия абстракционизъм, както и на Марино Мадзакурати, свързан с актуалната за времето фигуративност.
В България Нунцио Биббò пристигна през 1980 г. с изложба, която последва тази на известния с експресивната и социално насочена живопис Енио Калабрия. Със себе си Нунцио донесе и дъха на родените в средиземноморската част на Италия. Той бе истински носител на тази селска традиция, богата на анахронизми и солидарност и характерна за родното му място (Кастелветере в района на Алто Санио, провинция Беневенто). Това място е известно и с „теракотиерите”, майсторите на традиционната работа с глина, един любим материал, афинитет към който Нунцио запази до края. Той бе също и част от особената атмосфера на безвремие, характерна за този регион, в който първо демистифицираш, а след време митологизираш това, което те заобикаля. И не само това. Носител на традициите на този регион, Нунцио притежаваше и редица белези на неговата сурова естетика, привлекателна със своята неподправеност и сила. В живописта и графиката архитектурните пейзажи с редуващи се масиви на къщи, стени и малки улички в тях, бяха носители на историческата памет и излъчваха особена суровост. Същото се отнасяше и за серията „каменни“ градове, в които има нещо първично, нещо от природната форма, преди лавата да се е изляла върху тях, нещо отпреди Сътворението. Така ефимерност и плътност, импровизация и сигурност на формата се преплитат в тях по чисто негов начин, в който удивлението, мистерията от създаването не само че не е пренебрегната, но е изведена така, че да напомни за Супрема срещу самозабравата на човека, възгордял се от възможностите на технологичния напредък. Тези градове, пресъздадени в графиките и живописта му, израстват от земята, като своеобразно археологическо свидетелство, изпълнено с живот, като едно чисто негово моделиране на историята. Подобно усещане носят и групите от хора, скупчени в изпитанията. И ако погледнем неговия типаж в рисунките и пластиките му: ниски, тъмни, с кръгли глави, големи очи и тънки устни, техният древен архетип няма нищо общо нито с римляните, нито с гърците, нито с норманите, нито с който и да е друг народ завоевател, прекосил техните земи. Те ни отправят към античните италийски фигури, а неговата серия от рисунки и графики на жени, облечени в семпли дрехи, чрез точния щрих и одухотвореност напомнят съвременни мадони.
През 70 - те и 80 - те години Нунцио обитаваше част от подземията на площад „Виторио“, в близост до гара Термини и църквата „Санта Мария Маджоре“. Там бе неговият дом – ателие. То наподобяваше старите катакомби. Подземията под площада бяха приспособени за работа и живеене. Тесните коридори, изпълнени с теракоти, части от пластики и всевъзможен материал, необходим за работата му, бяха пръснати навсякъде, а в единственото помещение за живеене имаше само железен креват и ниска маса с оскъдна посуда за кафе или чай. Иначе пица можеше да се изяде навсякъде в многобройните ресторантчета наоколо, пицарии и кафенета около площада. В тези катакомби обаче се родиха едни от най-интересните идеи и реализирани проекти на Нунцио, като релефите на вратите на катедралата на Реджо Калабрия, който осъществи по-късно (1988) и част от рисунките и графиките, които представя сега галерия „Контраст“ в София.
Последните десетилетия Нунцио се бе посветил на развитието и реализацията на художествената група „Викът”. Тя се роди по идея на адвоката Марко де Бонис, колекционер на художествени произведения, за да обедини в един кръг художници от различни поколения, но с еднакви изисквания и потребности, с общо желание гласът им да се чува в обществото. От Италия групата, която пренебрегва поколенческите различия, за да намери допирни точки в общите артистични търсения, включваше, освен Нунцио Биббò, художника Джованбатиста Куоколо, скулпторите Нино Полини, Леонардо Лотичи и Ауло Педичини и фотографа Нико Марциали. Към тях трябваше да се присъединят българските артисти Любомир Добрев, Станислав Памукчиев, Иво Хаджимишев (фотограф), Владимир Чукич, и холандските, сред които Марко Марков, неговият български приятел, натурализирал се вече в Холандия, и Антони Ден Ридер. За куратори бяха определени Емануела Грегори и моя милост.
Хетерогенността на групата се определяше от общите търсения на артисти от различни генерации, почувствали еднаква нужда и желание да „правят” изкуство, което се ражда от общия рефлекс към темата за изолацията на съвременния човек. Организирането на подобна артистична група бе резултат на изключително усилие, отчитайки самотата на всеки човек, а следователно и всеки артист, който живее във френетичните ни модерни времена. В своеобразния манифест бе отбелязано, че да се обединиш, да следваш някого, е от една страна потребност да чуеш собствения си глас, а от друга да се отвориш към другите и да се обогатиш посредством обмяната на идеи и мнения.
В края на 80-те години Нунцио смени своето местожителство и се пресели в онези крайни квартали на Рим с многобройни, плътно застроени нови жилища, с атмосфера, която, ако беше жив Пазолини, сигурно би открил в нея сюжет за поредния си филм. Аз бих я нарекла неопазолиновска атмосфера, в която привидната леност на квартала бе изпълнена с шумовете на домашните обитатели от многобройните прозорци на новите каменни урбанистични пейзажи с подменени вече жители в тях. Южняците на Италия все повече отстъпваха пред новите поселници от азиатските, африканските, източните и славянските страни.
Апелът – концепция на групата „Вик“ се изработи именно в това ново ателие на ул. „Казилина“, с главен вдъхновител Нунцио Биббò. Ателието на Нунцио бе в приземния етаж на огромния двор във вид на спирала, приютила безбройните гаражи, чиито покриви бяха декорирани с градини и даже с цветни лехички и детски кът за децата. Вместо на улицата, където нашето поколение безгрижно играеше до късно вечер и измисляше най-невероятни забавни игри, без да осъзнава тогава, но не и днес, колко е било щастливо със своето естествено преминало детство, сега децата играеха тук върху покривите на гаражите.
Това просторно ателие – дом на Нунцио, което почти не виждаше слънчева светлина, бе обаче един от топлите приюти за много пътешественици от нашите артистични среди, които минаха, преминаха и отминаха Италия. Интериорът, както винаги при Нунцио, бе семпъл, но достатъчно удобен за преспиване за останалите вече без покровителството на държавата колеги от гилдията, за организиране на срещи и обсъждане на идеи.
Тук, в огромното ателие, Нунцио създаваше своите пастелни рисунки на прекрасни женски фигури, излъчващи фина еротика, като поезията за любовта. Част от тях са изложени в галерия „Контраст“. Събрани на едно място заедно с графиките, те разкриват връзката с всичко, което ставаше около нас, с променящия се свят на идеите и на живота ни въобще, а теракотите и пластиките от катран, събрани в този нов дом-ателие, като че ли най-ярко изразяваха тези виждания. Те наподобяваха воини, които се бранеха, но безуспешно, от навлизащия и в порите ни семплифициран свят. Външно приличащи на рицари с брони, отвътре тези герои бяха кухи – опразнени от съдържание. В тях той използваше освен цвета, но и катран, за да нюансира възприятието им. Катранът в съчетание с „намерени“ материали най-пълно отразяваха неговия южняшки темперамент, стигащ до екзалтация в словесното и пластическо осмисляне на новата ни екзистенция.
Нунцио Биббò, чиито рисунки и графики днес са изложени в галерия „Контраст“, премина през живота и изкуството като активен свидетел на своето време и страсти, като един вечно търсещ и въвеждащ нови изразни средства в своето изкуство творец. Той бе например този, който откри емоционалната сила на цвета в скулптурата и го включи активно в работите си. А тези от цикъла „Вòини” (рисунки и пластики), при последното ми посещение в неговото ателие (Нунцио си бе отишъл на 19 октомври 2014 г.), приличаха на гвардия от йератични фигури, запълнили долния етаж и древни пазители на спомените и вечните човешки достойнства. Те напомняха за несъществуващите вече идалговци в своето колебание за място между сегашния свят и митологичното им излъчване. Пред мен сред неговите любими сюжети от пейзажи, двойки, влюбени, жени и групи изплува тази на воина, не този, който побеждава в битките, а воинът на нашето ново хилядолетие, този, направеният от отпадъци, железа и катран с кървави петна по разкъсаното тяло, с една дума, импотентният воин, воинът без оръжие, воин, който не можеше вече да влияе върху процесите на днешния ден. Воинът на Биббò и в пластиките, и в рисунките, със своята несъстоятелност ни приканваше да помислим за новия защитник, за новия спасител, който може да е всякакъв, но не и този днешен, направен от изхвърлените ни отпадъци. Всъщност това е и посланието на тази изложба, „Викът” на Биббò, отекващ след него и все още актуален днес.
С изложбата на Нунцио Биббò в галерия „Контраст“ очакваме именно това послание да открият желаещите да си спомнят за него. Послание, което е актуално и напомня на всички нас за основното призвание на изкуството – да се занимава със смисъла на живота.
Аксиния Джурова