ПРОИЗВЕДЕНИЯ

БЕЗКРАЙНИ СА ПРОЯВИТЕ НА ГЛУПОСТТА

Maniae infinitae sunt species е сентенция, приписвана на Авицена от Франсоа Рабле, в неговото предисловие към книга пета на „Гаргантюа и Пантагрюел”.

В бележките към българския превод фразата е предадена на български език така: „Въплъщенията на глупостта са безконечни.”

Безполезно е да се гадае защо френският писател поднася думите на персийски лечител и философ на латински, нито дали Авицена, или пък самият Рабле, е изковал този израз, по-важно е да се отбележи семантичната разлика между латинските думи moria (изведена от старогръцката μωρία – глупост), на която Еразъм Ротердамски посвещава прочутата си възхвала Moriae Encomium, и mania (от старогръцки μανία – безумие, лудост); или Μανίαι (латински: Maniae) – женски духове в древногръцката митология, персонификации на лудостта, които обземат/обладават човека, ако дръзне да прекоси пределите на божествената недостъпност.

Ако moria или stultitia са глупост в тесния смисъл, то mania е глупостта, която проявява умопобърканият, онова особено разстройство на ума, придружено с нездрава приповдигнатост, емоционална поривистост, бърз мисловен поток, прекомерно въодушевление.

Тъкмо с такива черти се отличават човешките персонажи, сиреч човечеството, изобразено в представителния живописен цикъл, озаглавен MANIAE INFINITAE SUNT SPECIES, с автор Албена Палова – една фигуративна колекция от оригинални символични образи, поднесена със смело и удивително умело съчетаване на контрастни цветове, впечатляващ ярък колорит, съзнателно напомнящ на цветоусещането, характерно за причудливите игри на въображението в рисунките на хора, витаещи извън петолинието на нормалността. Основан върху здрави и разнообразни композиции, богата тонова палитра и радващи окото карнавални превъплъщения на философската абстракция, тук художественият поглед към състоянието на човечеството (conditio humana) се оттласква cumgrano salis от дълбоко вкоренени в колективната памет, изобилно разтълкувани и подробно обяснени митове и мисловни модели – за стълпотворението и разбъркването на езиците; за изкушението и грехопадението; за блаженото съществуване преди прогонването от рая; за неумолимата кръговратна логика на растежа и упадъка в дървото на живота; за първопричината, или за кокошката и яйцето; за преклонението пред недостижимата за човека премъдрост на порядъка и т.н.

Разрушаването на мита и разглобяването на закостенелите в навика и в шаблонната употреба на словото понятийни представи са поднесени с мъдра незлоблива усмивка, с лек всеопрощаващ хумор, благодарение на който пред очите на зрителя, тъй както нощем на осеяния със звезди небосвод, се разгръща вълшебна приказка, която вцепенява ума със своята необятност и същевременно стопля сърцето с предчувствието за нещо засега непонятно, ала прекрасно и вълнуващо, стаено някъде там далече.

Последствията от това разграждане на клишираните представи за човешката природа и за разгръщането ѝ в история не сгромолясват зрителя в хаоса на безпорядъка и помрачението, нито раждат в душата му плашещи чудовища, както в кошмарите на напуснатия от въображението разум, а тъкмо напротив – тъкат пред благодарния му поглед причудливи сияйни съзвездия от незримо тънката, но изумително яка паяжина на най-свойственото за човека, най-преследвано от човека и най-устойчиво негово качество – смеха. И улавят в тях изцелителната радост и неповторимото достойнство, притежавани на тази земя само от човеците заради суверенната им способност да се смеят над самите себе си и така – стиснали в шепа философския камък на смеха (ridendo castigant mores – бичувайки нравите със смях) – да преосъществяват безкрайната си глупост в своеобразна мъдрост.

                                                                                                            Пламен Хаджийски